Средновековната система (с присъщите и феодални порядки, догматика и схоластика) е широко известна с потъпкването на основни човешки материални и духовни права. Това са: свободата в избора на място на живот и в избора на мироглед; по-масовата достъпност на актуалната информация и образованието, както и на здравнохигиенната, битовата и юридическата помощ; собствените решения относно желаните контакти и роли в общуването, професията, хобитата и т.н. Тези елементарни предпоставки за нормалното хармонично развитие просто са били изринати от полезрението на повечето тогавашни хора, сякаш самото им обсъждане като възможности е било безпредметно.
Въпросът обаче е: доколко сме по-добре в момента? За да отговорим обаче на него, нека отначало да си изясним, какво ще се съгласим да разбираме под „добре”...
Към какво се стремим ние в действителност?
В нашето многознайно и разнопосочно време самочувствието ни като носители на постиженията на една развита цивилизация подозрително контрастира с неудовлетвореността ни от собствения ни живот като цяло. Тя е правило, не изключение - и ако се вгледаме по-внимателно в т.нар. „щастливи” люде, почти в 100% ще забележим, че под пяната на едно или друго тяхно преходно опиянение от нещо, което е прието да се нарича „постигнат успех”, се простира блатото на безпокойството и безперспективността... Какво сме загубили, печелейки безспорните предимства на научно-техническите и информационно-комуникационните революции? Можем да изброяваме отделни минуси, но е далеч по-важно да стигнем до корена: изгубили сме в огромна степен смисъла, който се поражда естествено от хармоничното човешко битие!
Психологията става все по-необходима за индивида и обществото именно поради тази базисна дезориентация. Но нека тук да се снишим мъничко „под нивото” на високопарните теории за нуждите и мотивациите, като останем достоверни и разбираеми в главното.
Нека да подразделим истинските общочовешки стремежи в три големи групи:
I. Към добро самочувствие всеки за себе си (т.е. като индивидуално същество). Тук влизат здравето, добрата „форма” на тялото и ума, както и (често пропускан фактор!) – дълбочинното усещане, че човек е на мястото си в този живот; за по-претенциозните откъм терминология можем да наречем това фино усещане за благополучие „екзистенциално равновесие”.
II. Към пълноценно общуване с подходящи хора. Към тази точка можем да причислим опитностите във всичките „етажи” на нашите социалните контакти: случайни (вкл. виртуални), професионални, приятелски (както индивидуални, така и общностни - по интереси), интимни и семейни.
III. Към духовност в широкия смисъл на думата (за някои това ще са духовни практики от едно или няколко избрани направления или просто по-глобален усет - за Живот, по-обширен от индивидуалния; други пък, може и без да се смятат за духовни, ще реализират същия импулс чрез дълбоко общуване с природата, чрез доброволен общественополезен труд или посредством изкуството).
И сега: ако тези потребности се удовлетворяват редовно, достатъчно и по индивидуално подходящ начин, удовлетворението и от животите ни като цяло ще бъде факт - поне в степента, която е изобщо възможна за масовия човек от настоящата степен на еволюция.
А защо тогава това съвсем не се получава по най-добрия възможен начин? Та нали ние уж имаме много повече „свободи” от средновековните средностатистически личности?
Oт репресия към подмяна на ценностите
Отговорът е, че подтискането (репресивният модел) по отношение на повечето от тези ценности е отстъпило място на косвеното им „изблъскване” към периферията и това е - най-точно казано - фалшификацията на ценностите в съвременния свят. Механизмите за нейното осъществяване са многобройни, но по-важните за отделния индивид са:
а) Виждайки, че обединените усилия на обществото водят до по-бръз прогрес в някои отношения, външните изисквания към индивида са най-високи именно в тези направления, а те далеч не винаги съвпадат с нещата, оптимални за неговата същностна хармония.Например, колкото и да успеем професионално и да получим аплодисменти отвсякъде, ако това стане за сметка на здравето, общуването или духовността ни, определено ще бъдем разочаровани от живота си!
б) Парите, социално полезните (но не и собствено удовлетворяващи!) контакти и различните знания са важни средства за постигането на някои от същностните ни стремления. Толкова важни, че често ги превръщаме в самоцел. Обаче всяко маскирано като цел средство жестоко отмъщава на притежателя си и на околните хора - чрез признаци, вариращи от уж случайни сривове в настроението, до траен негативизъм, болезнено честолюбие или чувство за малоценност, както и чрез цяла върволица от психосоматични диагнози... Освен това в нашата цивилизация елементът спешност често спуска завеси пред ясното осъзнаване на съображението важност. Натрапчивият звън на телефона, подмамващата оферта за бърза печалба и масово предлаганите развлечения с шарени етикетчета („и аз съм човек”) лесно изместват действителните човешки потребности от смисъл в живота, добро самочувствие и пълноценни отношения.
в) По-лесната достъпност на някои от същностните удовлетворявания е уловка за пренебрегване или подценяване на други важни потребности. А те не са взаимозаменяеми! Основна потребност е да се храним, ала колкото и да преяждаме, нуждата от любов ще си остане. Важно е да споделяме с приятели, но необходимостта на организма от почивка (вкл. посредством тишина) не се интересува от това, докога е насрочен съответният купон. И рано или късно „бушоните ни прегарят”... Или може би търсим единствено в резултатите от фитнеса онзи смисъл, който би ни осенил единствено чрез музика или молитва? Във всички подобни случаи ние се опитваме да подменим едни същински ценности с други, които фалшификации можем да наречем „вътрешни заместители” , докато подмяната на която и да е същинска потребност с несъщинска е някакъв „външен заместител” , както личи и от схемата:
*Примери за външни или несъщински заместители (полезни или не като средства, опасни като компенсации):
÷Чрез химически или сетивни стимулатори се имитира същинското добро самочувствие;
÷ Известността или материалните натрупвания (независимо дали са същинско богатство или "плюшкиновски" колекционерства) се консумират като сурогат на действителната близост;
÷ Търсят се конкретни определения за същностни състояния, които могат само да бъдат изживяни, но не и концептуализирани.
*Примери за вътрешни заместители (обособени като афинитетни крайности):
÷ Който не е съпричастен, може да се плаши повече за себе си, а който пренебрегва себе си - да търси разтуха в прекаленото себераздаване);
÷ И неспособният да се чувства комфортно сам, и боящият се от тълпите отшелник, са фрагментирани и нещастни създания;
÷ Не е истинска духовност онази, която уврежда здравето; а то като самоцел също не е достатъчно.
Забележете, че външните заместители, ако се превърнат в лъжливи потребности, ни отдалечават повече от нашата същност, обаче силно изявените вътрешни компенсации също водят до разрушаване на хармонията в живота! И двата вида фалшификации често приемат формата на различни пристрастявания.
Болестните зависимости - все повече „на мода”
Пристрастяването в действителност представлява трайно формирана зависимост от определен заместител – външен или вътрешен. И най-адекватните към своите потребности хора (особено в днешното объркано време) могат от време на време да залитнат към някакъв заместител, особено при преходни или кризисни моменти в живота си. В известен смисъл, това дори може да им помогне да оценят по-добре приоритетите си, тъй като при тях е запазена „обратната връзка” – компенсаторното състояние се възприема като нехармонично и човек се старае да изпада в него колкото се може по-рядко.
Само че при пристрастените обратната връзка е изопачена! Щом като не може да постигне трайно усещане за благополучие от нормално количество храна (интимни контакти, словесно или виртуално споделяне, физическо разкършване, сън, сапунени сериали или духовни практики), силно свързаният със същинските си потребности човек ще потърси допълващите ги други отправления. Докато в същото време страдащият от зависимост ще увеличава до абсурдни, разрушителни размери едно единствено направление... Нещо повече, хармонията може да се наруши не само от „големите” отклонения, илюстрирани в таблицата (или други подобни). Съществуват и включени заместители, които са още по-вътрешни от вътрешните, т.е. създават илюзията, че могат да заместят друг компонент от собствената си същностна група. Например, такива зблудени са някои спортисти-маниаци, които не се впечатляват от неправилното си хранене. Или самотни родители, опитващи се да запълнят празнината от интимното общуване единствено с денонощни грижи за децата си. Или творци, които изпитват силни подеми, но и резки спадове във връзка с прозренията си в изкуството – те не осъзнават, че стабилизирането е възможно, но само чрез присъединяване на духовното самоизследване към техните (иначе спорадични) вдъхновения.
Ако включим всички форми на големи и малки, външни, вътрешни и включени заместители, едва ли има някой от нас, който да е свободен от зависимости! Първата стъпка обаче към това, което може да се направи в това състояние, е: да осъзнаем факта на тяхното съществуване! Защото сега може навсякъде да се сблъскаме с
Масови дезинформации в името на разрушителни „изгоди”
Тъй като (почти) всички ние сме повече или по-малко „фалшифицирани”, естествената житейска хармония от подразбираща се е станала екзотична, а изкривените модели – най-привични. Обратният път е свързан с кризи на осъзнаването и промени във вкоренените навици. Реалният изход е труден, а навсякъде се търсят и съответно лансират най-вече лесните „решения” – това са именно фалшивите заместители. Ако бяха много по-малко и към тях не се пристрастявахме толкова лесно, те сами по себе си биха били безобидни, но на дело това изобщо не е така. Да гледаш по две-три интересуващи те предавания по телевизията седмично при иначе балансиран живот е едно, съвсем друго е да „висиш” по десетина часа почти всекидневно, изоставяйки повечето си истински нужди. Или да изкарваш пари по 7 часа, напълно забравяйки за бизнеса през другото време, си е чудесно – в противовес на това да бъдеш работохолик „на пружини”, който съжалява, че часовете в денонощието не са 25, а месеците в годината – 13. Но малко хора чуват да им се напомня постоянно, че това е зависимост, че те се нуждаят от нещо различно, а не да трупат повече количество от същото нещо, за да се осмисли и балансира животът им. Вместо това е далеч по-вероятно да ги примамят с реални или предполагеми обогатяващи перспективи, с лъскави реклами за филми, със съмнвителни „оздравителни” или „разкрасяващи” услуги, с докарани на вкус кулинарни „боклуци” или със сексуална консумация без истинска близост... А защо не – и с добре звучащи научни или псевдодуховни теории?!
Средновековните диспути са били като например „колко дявола могат да се съберат на върха на една игла”, но много от сегашните словесни "пирони" отново не са далече от подобни абсурди. Особено ако отливките от формули, закони, хипотези и „откровения” се превърнат в щитове срещу материалните и духовни практики в „баналното” всекидневие. Само че повечето от стойностните неща, които човек може да направи за себе си и отчасти за другите, не носят максимални печалби на големите фирми-производители и на медиите, нито подхранват наполеонското его на „величията” от всяка една разновидност! Тези приоритети за твърде много (и твърде влиятелни) хора и унии са съпроводени с почти пълното пренебрегване на ред жизненоважни зони - като екологията в природната и битовата среда, етиката и естетиката в общуването и възпитанието, оптималната профилактика и терапия, професионалното ориентиране, същностното информиране и предпазването от манипулации.
Необходимо е да признаем че, с редки изключения, именно парите, властта и информационните „наркомании” управляват този свят, при това в съвременността ни - повече от всякога. Те получават от нашето внимание „до преяждане”, докато много по-важните ни измерения хронично „гладуват”... Все пак и тук можем да видим „светло прозорче” – в предизвикателството за някои индвиди да се развиват хармонично, въпреки общата обратна тенденция. Лесно е да си балансиран при съответно общество и възпитание, но е истинско постижение да го направиш, въпреки непрестанните странични „набези”.
Съвременни пътища към хармонична (същностна) реализация на човека
Едва ли посилната за повечето от нас задача за „хармонизиране днес” значително се облекчава, ако успеем да разделим целия си път на няколко важни отрязъка. Може би сме стигнали твърде далече в „затъването”, така че да не можем да правим всичко, което е необходимо за изцелението ни, едновременно. Тогава да се опитаме стъпка по стъпка...
1. Самоотчет. Да си дадем искрено сметка какво е състоянието ни по трите основни показателя, т.е. здраве, общуване и духовност. И също така – за сметка на какви заместители части от тези стълбове са преждевременно разнебитени. Пишещият тези редове и 99% процента от склонните към работа над себе си хора, които познава, признават, че разрушенията са неимоверни – и то най-често в името на незаслужаващи си или очевадно нереалистични цели и постановки.
2. Акцентиране върху настоящето. След преглеждане на слабо плодотворното минало и, по всяка вероятност, утопичните надежди за по-голям късмет в бъдеще - накрая разбираме, че можем да функционираме истински единствено тук и сега. Фактът, че имаме стари поуки и далечни перспективи ще помогне, вместо да попречи, ако му отделяме части от процента, а не десетки проценти от времето и вниманието си. Така ще имаме на разположение по-изобилна психическа енергия, а всяка истинска (и особено трудна) промяна става с нейната решаваща помощ!
3. „Закърпване” на критичните зони. „Тук и сега” – кои са приоритетите? Знаейки къде да ги търсим, няма вече да се поддаваме инерционно на объркването между истинските ценности и външните средства към тях, нито ще бъдем беззащитни срещу уловките на вътрешните и включените сурогатни зависимости. Тъй като веригата се къса първо в областта на най-слабото си звено, ясно е: ако съвсем сме рухнали физически, това за нас в момента е приоритет №1 и следва да му отделяме поне по още един час на ден, каквото и да става в другите области на живота ни. А пък ако сме занемарили общуването, тогава не си измисляме повече причини да го отлагаме; ако чувстваме дълбока и неподдаваща се на утешаване, екзистенциална депресия, имаме свободата да изберем изпитаните духовни практики и запазилите се още чисти територии в изкуството пред замъгляващите съзнанието ни психофизикохимични „затрупвания” и т.н.
4. „Отвоюване” на свободни хармонични зони. Ето че имаме – кой повече, кой по-малко – възможности да провъзгласим като свободни (за интензивна работа в избраната насока) някои времеви и пространствени територии от живота си. Може да е по половин час рано сутринта и по седмица-две в годината – пак ще е нещо. Единственото изискване е автентично (цялостно) да присъстваме там и тогава – да изградим някакъв по-здравословен баланс в това защитено време-пространство, без да сме принудени да отбиваме атаките и изкушенията, характерни за останалото ни време-пространство. Постигнатите резултати могат и да са временни, но въпреки това все някога могат да ни послужат като един нов модел на живот – отправен пункт към финалната стъпка №5.
5. Цялостно балансиране на живота ни. Чрез разширяване на споменатите свободни хармонични зони, търсим да постигнем повдигане на всекидневието си на по-високо общо ниво. Това би включвало например:
- да се грижим добре за тялото си по принцип, а не само, когато си мислим, че можем да си го позволим с оглед на другите работи;
- да започнем да се поставяме на мястото на другите (за да ги разбираме истински), освен по време на усамотяване с близки хора и/или при предразполагащи психологични семинари, но също и при „по-незащитени” пространствено-времеви обстоятелства;
- да чувстваме безкористна обич, и то не само когато сме влюбени в някого, впечатлени от произведение на изкуството или екзалтирани от спорадична духовна практика, но и когато преминаваме през особено критични житейски фази - с всякаквите им необозрими усложнения, неочаквани обрати и безвъзвратни загуби.
Какво означава обаче по-конкретно последователността на тези пет стъпки? Тя не е буквална, а преобладаваща. Нека отначало да се съсредоточим главно върху пункт 1, опитвайки само по малко от другите; после да стъпим здраво и върху пункт 2 и т.н.
Правилното ориентиране на теория предхожда практикуването, но не го замества в никаква степен – ако наистина сме осъзнали важността на промяната, ще й отделяме редовно необходимите времеви и енергийни ресурси! Същностните неща – за разлика от лъжезаместителите – ще доведат до все по-добро оползотворяване на времето и до все повече налична енергия – един неоценимо важен критерий!
Това, разбира се, са само най-едрите „километрични камъни” по пътя. Ала винаги се тръгва прагматично именно от тях; повечето от нас могат да си припомнят горчивия опит на не едно начинание, провалено от преждевременно впускане в подробности, преди да са били изградени основите. Така е и тук: най-важни са общата насока и готовността тя да бъде следвана с търпение, докато пък - както е показала практиката - подробностите често ще се изясняват по пътя... и сякаш от само себе си!