ПОСЛЕДНАТА СДЕЛКА
"Хайде де, на служба ме вземете!" -
виках аз, измъчвайки нозете
по каменния път през заранта.
Колесницата на царя зазвънтя.
Той хвана ми ръката, вдигна меча:
"Ще те наема чрез могъществото" - рече.
Ала могъществото му не струваше петак -
и той с колесницата си тръгна пак.
Със затворени врати стояха хладни
къщите. Аз бродех сам по пладне
по криволичещия път, в горещината.
Там срещнах старец със злато в торбата.
Той помълча и после рече:
"Ще те наема чрез жълтиците, човече!"
И взе монетите да тегли
една след друга. Ала аз потеглих.
Свечеряваше се. Късно беше.
А плетът край двора цял цъфтеше.
Девицата излезе вън от трема:
"С усмивка аз ще те наема!"
Но усмивката й избледня, заплака
и тя самичка се завърна в мрака.
Вълните се разбиваха в безреда
край брега, над който Слънчо гледа.
Едно детенце в пясъчните дупки
играеше си с мидени черупки.
То вдигна поглед, сякаш ме позна завчас
и каза ми: "Ще те наема с нищо аз!"
И този миг, при сделката с играта,
в мен сътворил е Свободата.
ДОКАТО ПРЕВЕЖДАХ в стихове това прекрасно произведение на големия индийски и световен поет, разбрах, че то е поетичен израз на една древна (но и актуална!) светогледна теория за ценностите. А те, според индуизма, са: Дхарма (тук в смисъл на „дълг, социални ангажименти”), Артха (богатство), Кама (чувствена любов) и Мокша (духовна свобода). По една за всеки куплет!
Всяка от първите три има своето място в живота на човека, но в крайна сметка му дава далеч по-малко, отколкото той се надява. Причината за това е вътрешното усещане, осъзнато или не, за липсата на четвъртата ценност - висшето себеосъществяване, което е най-вече вътрешно състояние, не е зависимо от никое мимолетно проявление. (В случая метафората е с детето, което не може да предложи нищо конкретно, но именно така дава всичко – и предизвиква в отговор всеотдайност.)
Защото липсата на обособяване в желанията директно води до Безграничността, където „нищото” и „всичкото” се преливат едно в друго. Един вид, „нищо” от изявата се равнява на „всичко” от Същността!
Аналогията с детската психика (сравни с: „Докато не станете като децата...”) естествено не бива да се приема буквално; и не случайно поетът я е направил едва в последния си куплет. Само след преминаване на цялостната гама от светски стремежи и постижения човек може да оцени значението на „връщането” към детската непосредственост и чистота (на съвсем друго ниво обаче!).
Това е и истинското изцеляване – за разлика от доминиращото в днешния свят ограничено схващане за „излекуването”. Добре е естествено да лекуваме тялото, емоциите и интелекта; но докато самият човек не пожелае да се лекува и на духовно ниво, страданията му ще намалеят само частично.
Разбира се, хората много се различават, според времето, мястото и начина, по който извървяват този път. Има изключения, които от детството си са с основен прицел към Мокша; ала почти всички стремящи се я включват в светогледа си осъзнато някъде между началото на пубертета и приближаването на старостта. Все още преобладаващият брой жители на Земята изобщо не достигат в този си живот до достатъчно ясно осъзнаване на стремежа си към четвъртата ценност. (И това не е, защото мнозина слабо познават индийската култура; не е ли казано и в християнството: „Търсете първо царството Божие”?!)
В по-общ план, тук не става въпрос само за най-висшите духовни озарения. Частично осъзнатият духовен стремеж може да има много форми на проява: неструктурирана мистика, традиционна религия, важни научни открития, творчество в изкуството, любов към Природата, самоотвержено социално реформаторство или филантропия и т.н. Дори и тези „отражения на Слънцето” обаче не заемат централно място в живота на повечето съвременни хора; като този факт според мене преобладаващо обяснява огромната вълна от агресии, депресии, зависимости и неудовлетворености.
Има значи какво ценно да си припомним, посредством наследеното от древна Индия и от Тагор!